Неокласицизъм в частните домове

От нѣколко седмици насам съм на вълна неокласицизъм и бих искал, повече заради себе си, отколкото заради нѣкакво усещане за пълнота, да проследѭ пѫтьт на мисълта си, по който стигнѫх до темата.

Като студент обичах в университетската библиотека често засѣдах в отделът за архитектурата. Така открих томчето Les Châteaux néogothiques en Anjou (Неоготическите замъци в областта Анжу) на Guy Massin-Le Goff, което има твърде много достойнства, за да ги изброявам. Важното е, че от онзи вид книги, които си струва човек да притежава, защото имат справочен характер. Не можеш просто веднѫж да ги прочетеш. Но кой студент има пари за подобни издания? Наложи се да почакам нѣколко години преди да могѫ да си позволѭ да си купѭ книгата.

Така тази есен си припомних, че стои в библиотеката ми и реших да си ѭ припомнѭ. Самата структурата е чудесна и ясна, без да бѫде суховата. Но открих, че не ми е до готическа архитектурата. В сѫщото време интересът ми към частните домове с грандиозна архитектура бе все така жив. Затова си порѫчах от Амазон Architecture du château classique (Архитектура на класическийът замък) на Claude Wenzler, едва тридесет и две странички. Изданието беше втора рѫка и така платих едва едно евро за много добре запазена книжка. Беше точно каквото исках: не само снимки и общи приказки за външнийът вид на сградите, а и скици и обяснения за функционалността на различните им елементи. Дълбочината съотносима с обемът на книжката.

Не така ласкаво ще се изкажѫ за Architecture des châteaux classiques (Архитектура на класическите замъци) на Bernard Crochet, която ми струва доста по-скѫпо. Вѣрно, бройът страници е по-голѣм (48), говори се за повече отделни сгради, но нѣма дълбочина на изложението. Нѣма никакви скици, само снимки, които човек намира за секунди в Интернет. Има твърде много биографични данни за собствениците на замъците и за другите човешки перипетии, свързани със сѫществуването им.

Дирейки нѣкакво по-мащабно проучване за гражданската класическа архитектура, установих, че подобни заглавия не сѫществуват. Темата явно не вълнува толкова живо. Но пък попаднѫх на свободнодостѫпно изследване за прилежащите към замъците сервизни помещения: кухни, конюшни и пр., Au service du château (В служба на замъкът) на Daniel Rabreau. Все още се колебаѭ, и то доста силно, дали да купѭ книгата (35 евро), но започнѫх да ѭ четѫ онлайн и определено става въпрос за нещо стойностно. Ако ѭ купѭ, би било отчасти и просто за да насърдчѫ, по свойът скромен начин, подобен вид изследвания и публикации. Авторът е прочел нѣколко трактата по архитектура от класическийът период (XVIII в.), изследвал е труднодостѫпни документи и всичкийът си труд е представил в абсолютно понятна за лаикът форма. Темата безспорно е интересна и се дълбока сама по себе си: вместо да се интересува единствено от външнийът вид на най-представителните сгради; изследвани сѫ съвсем практични въпроси, касаещи строителството на замъците по онова време.

Докато четѣх как през XVIII в. архитектите сѫ полагали усилия, за да отдалечѫт от очите на господарите слугите, които сѫ им били така нужни, неспирно си мислех колко излишни сѫ тези схеми в болшинството случаи днес. Със сигурност има хора, които все още имат прислуга, но ще да сѫ доста малобройни. Мислѭ, че всѣко съвременно семейство, дори и най-богатото, би искало да има достѫп до кухня. Започнѫх да си задавам въпросът какво би представлявал един замък, приспособен към съвременнийът начин на живот.

Бързо достигнѫх до изводът, че неминуемо трѣбва да разглеждам случаите с малки сгради, чиито размери сѫ съвместими с едно семейство в съвременнийът смисъл на думата. Подобни размери се намират у нѣкогашните folies, домове строени не за да бѫдѫт опитавани,  а за да се прекарат там нѣколко часа, да се направи угощение, запой дори, и други такива неразумни неща. Терминът folies идва от латинското folia, което означава "листа" -- подобни кѫщи били сред растителността, на село. Но френската дума означава и "лудости". Намерих нѣколко примера за сгради от такъв тип.

Първата беше вече известното ми Casino in Marino, постройка в двора на голѣмо имение край Дъблин, творба на William Chambers. Става въпрос за извънредно интересна сграда, в много отношения, за която си струва да поговорѭ в подробности друг пѫт. Там е работата, че точно тази постройка не може да бѫде нагодена за еднофамилна кѫща: има само една спалня!

Casino в предградието Marino е нещо като украшение за градината на огромно имение. На практика, украшението е с по-голѣмо значение за изкуството от главната сграда в имението.

Втората беше château Peychotte, в районът на Бордо. Струва ми, че съм чел и преди за тази постройка, която, според нѣкои, е послужила, прѣко или косвено, за образец на Белийът Дом във Вашингтон. Този пѫт обаче се задълбочих и намерих много повече информация, доста интересна и, струва ми се, приложима.

Château Peychotte напомня за Белийът Дом със своята крѫгла колонада. Сградата е много по-скромна със своите едва двайсет метра дължина.

Постепенно, оттук-оттам, започнѫ да изниква името на Palladio, великийът италиански архитект. В библиотеката си отдавна имам едно издание на Taschen, посветено на творчеството му (с автори Paolo Marton, Manfred Wundram, Thomas Pape). Разгърнѫх до Villa Rotonda, едва от най-имитираните вили, строени от него. След справка в Уикипедия, открих, че, сред многобройните имитации, има една в Англия, която датира от 80-те години на XX в, Henbury Hall. Примерът е изключително интересен, защото, както се казва тук, старите модели сѫ "skilfully adapted to contemporary patterns of use".