Жак-Франсоа Блондел

Един от авторите, които се споменават много редовно в Au service du château на Morin е френскийът архитект Жак-Франсоа Блондел (Jacques-François Blondel). Неговата двутомна De la distribution des Maisons de Plaisance (1737) може да бѫде свалена в pdf формат безплатно от сайтът на Френската национална библиотека ето тук. Именно това и направих преди нѣколко дена и потънѫх в извънредно интересно, не само от архитектурна гледна точка, четиво.

Книгата е съставена от два тома: първийът е посветен на разпределението на помещенията в дворците извън градът и на външната им украса; вторийът се занимава с вѫтрешната украса. И двата тома сѫ изключително богато илюстрирани със стотици гравюри от авторът (в действителност става въпрос за чертежи и проекти за декоративни елементи). Първийът том, който засега четѫ, е съставен от пет части, всѣка една от които представлява подробно описание на проект за конкретна сграда: започва се от най-големийът дворец, с дължина на фасадата от 50 сажена (около 100 м) и се стига до малък едноетажен дворец в италиански стил с фасада от 15 сажена. Общите принципи не сѫ изложени отделно, а вѫтре в описанията на конкретните сгради. Томът е снабден с азбучен показалец, в който все пак сѫ обобщени нѣкои принципи. 

Всеки един от петте проекта за дворци е интересен по свой си начин. На мен лично най-силно впечатление ми направихѫ първийът и последнийът: първийът, защото поради големите си илюстрира множество принципни положения и дава добра идея за ежедневнийът живот в един дворец и за удобствата, които сѫ се ценяли; последнийът, защото представлява сграда в италиански стил, с огромен салон по-висок от всички останѫли стаи.

Дворецът в италиански стил, предложен от Блондел. Главна фасада. Добре се вижда височината на главнийът салон, която се издига в средата на сградата. Богатата скулптурна украса сѫщо има италианско излѫчване.

Начинът, по който Блондел описва и обяснява разпределението на помещенията е безкрайно приятен и интересен, защото силно напомня на туристическа обиколка: винѫги се започва от главнийът ход, минава се надѣсно, стаите се описва една подир друга, заедно с функционалните си връзки; когато дѣсното крило бѫде изчерпано, минава се влѣво, кѫдето се процедира по сѫщийът начин; ако има втори етаж, преминава се към него. 

Планът на вторийът етаж на най-големийът дворец, с фасадата от 100 м. Щрихованите зали, главнийът салон и параклисът, сѫ с височина на два етажа. Поредицата от помещения вдѣсно, разделени с видимо по-тънки стени, сѫ разположени над галерия на първи етаж - това и причината разделящите ги стени да сѫ по-леки, защото нѣмат опора на долнийът етаж. Както в дворецът Пешот, главнийът салон е снабден с балкон, който тук служи и за преминаване от едното в другото крило на сградата, без да се налага да се ползва чакалнята (квадратното помещение в средата).

Започнѫх да превеждам петата част, посветена на дворецът в италиански стил. Засега върви добре, поне откъм технически термини (френско-българскийът политехнически речник, който имам отдавна, за пореден пѫт се оказа много добър и богат, включително на архитектурни термини). Налага се да преобразувам нѣкои изречения, по стилистически особености. Изказът на архитектът не е никак техничарски, тъкмо обратното, изпъстрен е с всѣкакви украшения, за да се хареса на изтънчените умове на времето.

Дворецът Багател в Париж

Нѣколко класически двореца носѭт името Bagatelle, буквално "дреболия", поради малките си размери и предназначението си: не за живеене, а за прекарване на нѣколко часа в забавление. Ще говорѭ единствено за дворецът Багател в Булонскийът лес, край Париж, и то без да се спирам на подробности свързани с историята му. 

Багател е построен през 1777 за граф д'Артоа (бѫдещ крал Шарл X от 1824 до 1830 год.). Самото строителство трае малко повече от два месеца (64 дена) и по този начин графът печели облог с кралица Мария-Антоанета. Архитектурата и интериорнийът дизайн сѫ дело на Беланже (François-Joseph Bélanger). Дворецът е перфектен пример за малките луксозни дворци, наричани folies (от латинското folia листа, защото се намирали сред паркове; но на френски folie означава и лудост, откѫдето интересна игра на думи).

Главна фасада.

Фасада към градината.

 Както е видно от снимките, спирам се на Багател заради сходството му с Пешот. Макар и още по-малък, дворецът следва сѫщата принципна схема: вестибюл, салон на два етажа, четири странични помещения. Различките сѫ в подробностите, но заслужават внимание, отчасти именно защото структурата е вместена в още по-малко пространство: основната фасада на Пешот има седем прозорци, а Багател едва три.

План на основнийът (влѣво) и на вторийът (вдѣсно) етаж на дворецът Багател в Париж. 

Влиза се във вестибюл, в дъното на който се намира стълбище водещо към вторийът етаж. Вестибюлът комуникира непосредствено с две стаи: трапезария (влѣво) и билярден салон (вдясно). Посредством коридори, отклоняващи се под ѫгъл от 45° и разположени между големите стаи и крѫглийът салон, вестибюлът се свръзва с две по-малки стаи, будоари, деснийът от които е свързан с малко стълбище. Коридорите водѭт и до главнийът крѫгъл салон, чиято височина заема двата етажа, и до страничните стаи, едната от които, трапезарията, сѫщо е овална: разликата с правоѫгълникът е заета от гардероби или врати. Билярдната зала, от своя страна, е осмоѫгълна и ѫглите сѫ използвани по сѫщийът начин както облите елементи на трапезарията.

Нѣкогашната трапезария в дворецът Багател.

Билярната зала. Виждат се ѫглите, изпълнени с прави елементи, а не с овални, за разлика от трапезарията.

Вторийът етаж има доста по-хаотичен характер и е разбит на четири спални, две от които, долепени до главната фасада, снабдени с кабинет и чакалня. Пета спалня се намира над вестибюлът и повтаря, в левийът си ѫгъл (на чертежът по-горе) схемата на големите стаи на основнийът етаж, а именно: заоблени ѫгли, в които сѫ вместени гардероб и врата. Главното стълбище води до малко пространство, свързано с три чакални. Малките спални, с прозорци към градината, нѣмат собствени чакални и сѫ свързани с малки стълбища, едно от които идва от основнийът етаж, а другото явно се качва на покрива. 

Главнийът салон е крѫгъл и с височината на два етажа (подобни стаи се наричат на френски à l'italienne, по италиански маниер). Разделен е визуално на осем дѣла, три от които сѫ френски прозорци гледащи към градината (както в дворецът Пешот). Всички останали дѣлове, включително тези, които съдържат врати, носѭт огледала. Този трик увеличава визуално пространството и отразява градините, които се виждат през френските прозорци. За съжаление, обзавеждането е в противнийът ми стил Луи XVI.

Крѫглийът салон. Виждат се огледалата, включително и върху вратите, чрез които се осѫществява връзката с другите стаи.

В заключение ще кажѫ, че в дворецът Багател ме пленява изобретателността, с която е използвано пространството: коридорите, сместени между два дѣла на овални стени, огледалата в главнийът салон, гардеробите в другите ѫгли на овалните салони. 

Дворецът Во-льо-Виконт и Пешот

Завършен през 1661 година, дело на архитектът Луи Льо Во, дворецът Во-льо-Виконт (château de Vaux-le-Vicomte) е с уникално значение в историята на френската, а и световната архитектурата. Нѣма да се впускам в подробности, но:

• това е първийът пример за последователно прилагане на принципите на френскийът класицизъм;
• това е първийът дворец с разположение на залите в две редици (преди това всички зали сѫ били разположени една след друга, поради което от една в друга е можело да се отиде само с прекосяване на междинните зали);
• в него се намира първата стая планирана за трапезария;
• архитектът, Лиу Льо Во, е и първийът архитект на Версай; самийът Версайски дворец е продължение на идеите, приложени във Во-льо-Виконт.

Специфична характеристика на дворецът Во-льо-Виконт е огромнийът, леко елиптичен купол, който заема централната част от задната фасада и под който се намира главната зала на дворецът. Повечето снимки на сградата сѫ направени именно от страна на куполът. Не трѣбва да се забравя, обаче, че входът се намира от другата страна и че посетительт не вижда куполът, пристигайки в дворецът.

В тази статия ме интересува не външнийът вид на дворецът, а вѫтрешното му устройство, което е една от големите и наложили се в последствие иновации в постройката. За да разбере човек сѫщността на промѣната, нужно е първо да се запознае с нормалното разпределение и разположение на залите в един дворец предхождащ класицизмът.

Да вземем за пример огромнийът замък Шамбор, построен за крал Франсоа I в началото на XVI в. От чертежът по-долу е видно, че болшинството от залите сѫ продълговати и свързани непосредствено една с друга с врати. Тази организация на вѫтрешното пространство налага на посетительт да прекосява дълги поредици от зали, чиито интериори трѣбва да го впечатлѭт, преди да достигне до залата, в която ще бѫде посрещнѫт от домакинът (т.е. от кральт). Не сѫществуват никакви коридори, позволяващи по-дискретно придвижване или заобикаляне на междинните зали. 

Основен етаж на замъкът Шамбор, началото на XVI в.

По съвсем различен начин стоѭт нещата във Во-льо-Виконт. Залите сѫ организирани в две редици, едните с прозорци на основната фасада (долу, на чертежът), другите с изглед към градините (горе). Макар и между двете редици зали все още да не сѫществува коридор, възможно е придвижването само през една от двете редици. Структурата се разпада на четири периферни части, организирани около една централна (овалнийът салон и вестибюлът). 

Основен етаж на дворецът Во-льо-Виконт, втората половина на XVII в.

Характерен е ансамбълът образуван от залите с номера 3, 4 и 5 на схемата. Това сѫ покоите, предназначени за кральт при гостуването му в дворецът. Зала 3, наричана на френски antichambre (пред-стая), а на български понѣкога чакалня, защото това е помещението, в което приближените на господарьт на покоите изчакват да бѫдѫт приети за среща. Най-голѣмото помещение, зала 4, е самата стая, кѫдето се състоѭт аудиенциите. Зала 5, по-закѫтана, е работнийът кабинет. Към тази триада от стаи може да се добави и тоалетен кабинет, преобраз на днешните обособени бани.

Во-льо-Виконт е интересен и в отвесното разпределение на залите. Главнийът салон (номер 2 на горната схема) заема височината на двата етажа на сградата. Това се вижда достатъчно добре на следващата схема. Огромното пространство, което се заделя по този начин, е още повече увеличено от наличието на купол (но не този, който се вижда отвън: става въпрос за изключително типична структура на двоен купол, която може да се наблюдава в неизчислим брой църкви). Забелязва се сѫщо и че залите на вторийът етаж сѫ чувствително по-ниски от тези на главнийът етаж.

Напречен разрез на дворецът Во-льо-Виконт по оста свързваща вестибюлът и главнийът салон.

Повърхността на куполът е украсена с фрески, които се намират на 18 м. височина от пода на салонът. Обзавеждане за залата не е било предвидено. Предполагам, че се е ползвала за угощения и за танци, както и други забавления (музика).

Какво е планът на дворецът Пешот, ако не умалено копие на Во-льо-Виконт? За да бѫде сравнението опростено, помествам двата плана един до друг. Вестибюлът и главнийът салон запазват позициите си, макар и вестибюлът на Во-льо-Виконт да е чувствително по-малък от салонът, защото край него са съорѫжени стълбищата; четирите групи от зали, разположени около това ядро, сѫ сведени до единични зали. В отвесно отношение (чертежи нѣма да помествам), нещата сѫщо стоѭт по сходен начин: главнийът салон на дворецът Пешот сѫщо е с височината на двата етажа и е покрит с купол. Голѣмата разлика е в покривната конструкцията, която при Пешот е много по-ниска и скрита за окото.

Сравнение на плановете на основните етажи на дворците Во-льо-Виконт и Пешот.

Château Peychotte - продължение

И така, благодарение на ефикасността на френските държавни служители, вече разполагам с нова информация за дворецът Пешот, и по-точно със статията на E. Perreau публикувана в Bulletin et Mémoire de la Société archéologique de Bordeaux, брой 65, от крайът на 60-те години на XX в.

Статията е изключително подробна относно всички собстеници на дворецът, от банкерът Samuel Charles Peixotto, който го построява, до строителната компания, която го купува в средата на XX в., за да построи жилищни кооперации в паркът. Има интересна информация и за архитектът, Jean-Baptiste Dufart, който като цѣло е работил в районът на Бордо. Що се отнася до самийът дворец, научих повече за вѫтрешната украса, за разпределението и предназначението на стаите, от части и за използваните материали. Изумително е колко голѣмо проучване е провел авторът, E. Perreau, в най-различни архиви, как е събрал разхвърляните тук и там бележки за дворецът из различни книги посветени на архитектурата. Възхищавам се на този труд!

Откъм илюстрации, както може да се очаква за публикация от това време, материалът е беден количествено, но пък стойностен. Особено ценни сѫ чертежите, които посочват предназначението на всѣка стая.

Чертежи на приземнийът и на първийът етаж на дворецът Пешот, според статията на E. Perreau.

Както вече знаех, на приземнийът етаж, влѣво от главнийът салон, се е намирала трапезарията, а до неѭ, логично, кухнята. Интересно е, че във фоайето е имало общо седем врати, а не шест, както изглежда на чертежът: една водеща към главнийът салон, една към кѫсийът коридор, по който се стига до трапезарията, една към стълбището, водещо на етажът и към тавана, една към кухнята, една към нещо като гардеробна, една към друга стая и втора врата на стената към кухнята, но зад която има стена. Тази врата е била поставена единствено за симетрия. Лошото е, че по този начин, поне според мен, фоайето се претрупва от врати. Съвсем спокойно бихме могли да си представим, че към стълбището врата нѣма, че самото стълбище се вижда от фоайето; по сѫщийът начин и за коридорът водещ към трапезарията. Гардеробното помещение би могло да се превърне в сервизно помещение за стаята в горнийът десен ѫгъл на чертежът (тоалетна, например), а фалшивата врата просто да изчезне.

На първийът етаж имаме зала за билярд над фоайето, спални, библиотека. Ако искаме да модернизираме сградата, можем спокойно да сместим пет спални, ако ширината на билярдната зала се скѫси, за да се оформи коридор, който води от стълбището към западните стаи. Библиотеката, заедно с малкото коридорче, което води към неѭ, би се превърнѫла в стая с формата на буквата Г. По подобен начин, могѫт да се слеѭт и двете стаи, които се намират на долнийът етаж и да се получи друго Г-образно помещение, в което се влиза директно от главнийът салон (но не и от стаята в североизточнийът ѫгъл).

Château Peychotte

За château Peychotte вече споменах, когато говорих за неокласицизмът в частните домове. Тук ми се струва уместно да уточнѭ какво точно означава думата château в този контекст, защото преводът със "замък" далеч невинѫги е удовлетворителен.

Богаташите сѫ имали два вида домове: в градът и на село. В първийът случай става въпрос за сгради, построени върху много по-малки терени, поради простата причина, че се намират в градът. В различните езици тези два вида домове се различават посредством различни двойки думи: на френски, градскийът дом се нарича hôtel, понѣкога уточнено с прилагателното particulier, а домът на село се нарича château. В сѫщото време, думата château се ползва и за средновековните здраво укрепени замъци. На италиански, градскийът дом е palazzo, а този на село е villa. Не ми е известно дали има нѣкаква утвърдена номенклатура на български, но аз ще се придържам към повече или по-малко буквални преводи, според географскийът контекст на сградата.

Та, château Peychotte (дворецът Пешот) е бил построен, за да служи за "кѫща на село" на банкер евреин с португалски произход, Samuel Carlos (Charles) Peixotto. Намира се в землището на гр. Мериняк (Mérignac) и е бил завършен общо взето когато започва Френската революция (1789). Собственикът не го е ползвал много, защото е банкрутирал и се е наложило да продаде домът.

В средата на XX в. сградата е в изключително лошо състояние. Включена е в списъкът на Сградите с историческо значение (Monuments historiques), а след това купена от кметството на Мериняк. Понастоящем има план да бѫде превърнѫта в Консерватория.

Интересно е как се снабдих с информация за този изключително интересен дворец. Разказът ще разкрие и елементи от френското разбиране за обществени служби (service public).

Набавяне на информация

Най-напред рових из Интернет: има статия в Уикипедия, намерих публикации по блогове, но всичко беше по-скоро оскѫдно, макар и имаше нѣколко скици на вѣтрешното разпределение и и на други архитектурни елементи. В Уикипедия имаше съвсем кратка библиография, изчерпваща се с препратки към два-три сайта и към една статия, публикувана в специализирано издание през 60-те години на XX в.

Започнѫх с мейл до кмеството на Мериняк, с молба да ми изпратѭт планове на подземието (в Интернет намерих само планове на приземнийът и на първийът етаж).

После потърсих в каталогът на лионската библиотека статията, която се споменаваше в Уикипедия. След като не ѭ намерих, реших да пишѫ на Société archéologique de Bordeaux, в чийто сборник (Bulletin et Mémoire) е поместена публикацията. Именно оттам започнѫ да се разплита кълбото, защото ми отговорихѫ с два елемента: (1) че могѫт да ми изпратѭт томчето, което съдържа статията, срещу 15 евро; (2) че една държавна служба (Инвентар и културно наследство) е правила проучвания на сградата и че могѫ да се свържѫ и с тѣх за повече информация.

Макар че от кметството ми бѣхѫ звъняли още на следващата сутрин (не можах да вдигнѫ, защото бѣх в час), добрите новини дойдохѫ от службата за Културно наследство. Не само ми изпратихѫ сканирани снимки и скици на дворецът Пешот, както и текстове съпѫтствали вписването му сред защитените сгради, а и ми предложихѫ сканирана статията от Бюлетинът на археологическото дружество в Бордо! Така е сигурно, че могѫ да си спестѭ купуването на книжнийът носител, макар и да трѣбва да изчакам до следващата седмица за самийът материал.

Архитектура на дворецът

Повечето описания на представителни сгради се ограничават само с очевидното, а именно външнийът вид. За да разбереш истински сградата, обаче, е далеч по-интересно да изучиш вѫтрешното ѝ устройство, начинът по който е използвано пространството. Мен лично ме вълнува силно и как се е живеело, защото иначе архитектурата губи много от значението си и се превръща в украса, без никакви практическа стойност.

Северната фасада, на която се намира парадното стълбище и главнийът вход на дворецът.

Южната фасада, с изглед към паркът. Колонадата е от шест колони и два пиластъра, в коринтски стил.

Самийът външен вид е лесен за възприемане, северната фасата е дори изключително изчистена, украсена единствено с декоративни парапети на стълбището, в долната част на прозорците и на покрива. Сѫщинскийът покрив не се вижда. И двете фасади имат монументални стълбища. Сградата има един полувкопан етаж, със съвсем малки прозорци, и два етажа, първийът от които подчертано по-висок.

Прозорците на южната фасада обаче заблуждават: загатнѫтите крѫгли помещения в действителност не сѫ две, а само едно, с височината на двата етажа. Именно тук е и спецификата на двореца Пешот и неговата връзка с Villa Rotonda на Palladio.

Най-добре си личѫт нещата на следнийът разрез, който е сред предоставените ми от Службата за културно наследство документи:

Крѫглото помещение, което е главното в цѣлата сграда, е свързано и с двата етажа и се осветява и от двата реда прозорци. Когато си долу, цѣлата височина от повече от шест метра се развива пред погледът ти, преди е имало рисунки както по тавана, леко заоблен, така и по целийът пояс, който служи за преход от големийът диаметър на стаята към по-малкийът на отвора към горнийът етаж. От вторийът етаж разполагаш с пространство за обиколка около отворът към долнийът етаж, нещо като балкон, но не насочен навън, а навѫтре. Безопасността е осигурена от парапет в сѫщийът стил като външните.

Следнийът разрез на Villa Rotonda показва приликата в концепцията, макар и при дворецът Пешот крѫглата стая да е много по-добре осветена и, струва ми се, пригодена за живот, а не просто да служи като разпределителна за останѫлите помещения:

Освен че е много по-висока, крѫглата стая на Villa Rotonda няма никакви прозорци. Всичката светлина идва от четирите коридора, които ѭ свързват с четирите фасади.

Разбира се, могѫт да се направѭт разнообразни възражения за съвместимостта на подобен архитектурен елемент със съвременнийът начин на живот: трудно ще е за отопление, шумовете от всеки етаж по-лесно ще достигат до другийът, губи се възможност за една стая повече.

Когато сѫ строени сградите, които разглеждам, самата концепция за отопление е била коренно различна: топло е било само край камината! Никой не е имал за цел да отоплява тези огромни обеми. Единственото смислено решение за адаптация днес ми се струва, че е подовото отопление. В случая с дворецът Пешот височината не е огромна и това ограничава енергийните загуби. Между таванът и покривът може да се направи добра изолация.

Въпросът с шума е по-особен: в моята концепцията, на вторийът етаж би имало единствено спални, а кухнята, трапезарията, библиотеката бихѫ били долу. Това предполага до голѣма степен, че относително рѣдко ще има хора и на двата етажа. Ако се сложи музикален инструмент в крѫглата стая, движението на звукът се превръща в предимство: слушащите могѫт да бѫдѫт както долу, така и горе, на балконът.

Колкото до загубата на пространство, ще отбележѫ само, че именно разхищението е белег на лукс. Ако не можем да си позволим загубата на една стая, не трѣбва изобщо да се занимаваме с разсъждения за подобно вѫтрешно устройство в днешно време.

Крѫглото помещение създава и друг проблем: приспособяването му към една изобщо казано правоѫгълна сграда. Какво да правим с пространствата между правите и крѫглите стени? Въпросът е решен по еднакъв начин и от Паладио, и от архитектът на дворецът Пешот, Жан-Батист Дюфар (Jean-Baptiste Dufart): стълбища! Villa Rotonda има четири стълбища, нашийът дворец само едно. Второто мѣсто между крѫгът и правите стени е използвано и на двата етажа за коридорче.

Вторийът етаж на дворецът Пешот. Добре се вижда хитро вместеното стълбище и коридорът разположен в другийът ѫгъл между крѫгът и правите стени. Сградата има и второ стълбище, което тук не се вижда, защото е на първийът етаж.

Неокласицизъм в частните домове

От нѣколко седмици насам съм на вълна неокласицизъм и бих искал, повече заради себе си, отколкото заради нѣкакво усещане за пълнота, да проследѭ пѫтьт на мисълта си, по който стигнѫх до темата.

Като студент обичах в университетската библиотека често засѣдах в отделът за архитектурата. Така открих томчето Les Châteaux néogothiques en Anjou (Неоготическите замъци в областта Анжу) на Guy Massin-Le Goff, което има твърде много достойнства, за да ги изброявам. Важното е, че от онзи вид книги, които си струва човек да притежава, защото имат справочен характер. Не можеш просто веднѫж да ги прочетеш. Но кой студент има пари за подобни издания? Наложи се да почакам нѣколко години преди да могѫ да си позволѭ да си купѭ книгата.

Така тази есен си припомних, че стои в библиотеката ми и реших да си ѭ припомнѭ. Самата структурата е чудесна и ясна, без да бѫде суховата. Но открих, че не ми е до готическа архитектурата. В сѫщото време интересът ми към частните домове с грандиозна архитектура бе все така жив. Затова си порѫчах от Амазон Architecture du château classique (Архитектура на класическийът замък) на Claude Wenzler, едва тридесет и две странички. Изданието беше втора рѫка и така платих едва едно евро за много добре запазена книжка. Беше точно каквото исках: не само снимки и общи приказки за външнийът вид на сградите, а и скици и обяснения за функционалността на различните им елементи. Дълбочината съотносима с обемът на книжката.

Не така ласкаво ще се изкажѫ за Architecture des châteaux classiques (Архитектура на класическите замъци) на Bernard Crochet, която ми струва доста по-скѫпо. Вѣрно, бройът страници е по-голѣм (48), говори се за повече отделни сгради, но нѣма дълбочина на изложението. Нѣма никакви скици, само снимки, които човек намира за секунди в Интернет. Има твърде много биографични данни за собствениците на замъците и за другите човешки перипетии, свързани със сѫществуването им.

Дирейки нѣкакво по-мащабно проучване за гражданската класическа архитектура, установих, че подобни заглавия не сѫществуват. Темата явно не вълнува толкова живо. Но пък попаднѫх на свободнодостѫпно изследване за прилежащите към замъците сервизни помещения: кухни, конюшни и пр., Au service du château (В служба на замъкът) на Daniel Rabreau. Все още се колебаѭ, и то доста силно, дали да купѭ книгата (35 евро), но започнѫх да ѭ четѫ онлайн и определено става въпрос за нещо стойностно. Ако ѭ купѭ, би било отчасти и просто за да насърдчѫ, по свойът скромен начин, подобен вид изследвания и публикации. Авторът е прочел нѣколко трактата по архитектура от класическийът период (XVIII в.), изследвал е труднодостѫпни документи и всичкийът си труд е представил в абсолютно понятна за лаикът форма. Темата безспорно е интересна и се дълбока сама по себе си: вместо да се интересува единствено от външнийът вид на най-представителните сгради; изследвани сѫ съвсем практични въпроси, касаещи строителството на замъците по онова време.

Докато четѣх как през XVIII в. архитектите сѫ полагали усилия, за да отдалечѫт от очите на господарите слугите, които сѫ им били така нужни, неспирно си мислех колко излишни сѫ тези схеми в болшинството случаи днес. Със сигурност има хора, които все още имат прислуга, но ще да сѫ доста малобройни. Мислѭ, че всѣко съвременно семейство, дори и най-богатото, би искало да има достѫп до кухня. Започнѫх да си задавам въпросът какво би представлявал един замък, приспособен към съвременнийът начин на живот.

Бързо достигнѫх до изводът, че неминуемо трѣбва да разглеждам случаите с малки сгради, чиито размери сѫ съвместими с едно семейство в съвременнийът смисъл на думата. Подобни размери се намират у нѣкогашните folies, домове строени не за да бѫдѫт опитавани,  а за да се прекарат там нѣколко часа, да се направи угощение, запой дори, и други такива неразумни неща. Терминът folies идва от латинското folia, което означава "листа" -- подобни кѫщи били сред растителността, на село. Но френската дума означава и "лудости". Намерих нѣколко примера за сгради от такъв тип.

Първата беше вече известното ми Casino in Marino, постройка в двора на голѣмо имение край Дъблин, творба на William Chambers. Става въпрос за извънредно интересна сграда, в много отношения, за която си струва да поговорѭ в подробности друг пѫт. Там е работата, че точно тази постройка не може да бѫде нагодена за еднофамилна кѫща: има само една спалня!

Casino в предградието Marino е нещо като украшение за градината на огромно имение. На практика, украшението е с по-голѣмо значение за изкуството от главната сграда в имението.

Втората беше château Peychotte, в районът на Бордо. Струва ми, че съм чел и преди за тази постройка, която, според нѣкои, е послужила, прѣко или косвено, за образец на Белийът Дом във Вашингтон. Този пѫт обаче се задълбочих и намерих много повече информация, доста интересна и, струва ми се, приложима.

Château Peychotte напомня за Белийът Дом със своята крѫгла колонада. Сградата е много по-скромна със своите едва двайсет метра дължина.

Постепенно, оттук-оттам, започнѫ да изниква името на Palladio, великийът италиански архитект. В библиотеката си отдавна имам едно издание на Taschen, посветено на творчеството му (с автори Paolo Marton, Manfred Wundram, Thomas Pape). Разгърнѫх до Villa Rotonda, едва от най-имитираните вили, строени от него. След справка в Уикипедия, открих, че, сред многобройните имитации, има една в Англия, която датира от 80-те години на XX в, Henbury Hall. Примерът е изключително интересен, защото, както се казва тук, старите модели сѫ "skilfully adapted to contemporary patterns of use".